МИНАЛОТО В МЕН
откъси от
документалната повест на Габриела Цанева
в-к „Земеделско
знаме”, брой 4, 27 януари – 03 февруари 2005 г.
и на всички мъртъвци без гробове...
Къщата се е скрила зад дърветата в
градината. Круши, дюли, ябълки - още
хранят плодовете си... а черешите - само
слънцето държат в листата си. Потънала е
къщата в зеленина... Над главите ни висят гроздове - тежки, още зелени - далеч
е есента. Вървим... Жужат пчели, блъскат се в
шарените глави на цветята... потъватв тях. После излитат, натежали от
сладост... Топло е. Тежи въздухът. Лято. Извървяхме пътеката - с татко. Преминахме през райската градина...
Стигнахме до къщата, почукахме. Отвори ни другата Цена.
Двете Цени - така ги знаели... Били
приятелки от деца... Заедно играели, заедно учили... Цветана Коева и Цветана
Попкоева... Заедно членували в ЗМС-а...
До 1947-ма, когато го разтурили. Двете Цени били приятелки от деца... После - едната се омъжила, другата излязла в нелегалност... Запознах се с едната в топъл летен ден. Другата...
... Беше февруари, най-късно началото на март 1951-ва...
Топъл ден, слънчев, пролет... Неделя беше, помня. Скоро се бях оженила - през ноември 1950-та, млада булка бях... Ценка
ми дойде на гости. Отдавна не се бяхме виждали. Колко весела беше, как ми се
радваше. Прегръщаше ме и викаше: „Колко си хубава, Тини, колко си
хубава"... Много приказвахме тогава, не помня вече всичко... Не помня
тогава ли за първи път разбрах за организацията, от по-рано ли знаех... или
едва по-късно започнах да свързвам нещата... Помня, че поиска да я срещна с
Димитър Рачев... Заведох я... Това беше последната ни среща…
Говори Цветана Коева. Очите й блестят. Жизнена, устойчива, чужда на
меланхолията, тя скача от година на година, от събитие на събитие. Иска да бъде
точна и последователна, да не пропусне нещо, да започне отначало. С лист и
молив в ръка пише годините: "През
1945-та бях в пети клас, т.е. в девети сегашен..." Лицето й сияе
медно-розово - от летния загар. Косите й
- меки, пухкави, непокорно се вият около него. През белите нишки прозира цветът
им - меднорус... Красиви са били двете
Цени - русата и тъмнокосата. Едната -
нежна, мека, крехка. Другата - строга, твърда и устойчива. Едната вече е
възрастна жена. Другата - 23-годишна,
завинаги.
...Тя беше една година по-голяма от мен, но дружахме много.
В гимназията като бяхме, всяка си имаше приятелки от класа, но не се
забравяхме. Тя беше много умна, блестяща ученичка... От 1945-та до 1947-ма
ходехме в клуба на опозиционния ЗМС, на
улица „Ангел Кънчев", май беше № 34.
Там сме се срещали и с Никола Петков, и със Здравко Бакалов, сина на Цанко
Церковски. За какво са ни говорили - не
помня. Помня, че животът ни в клуба беше
много интересен - четяхме стихове,
рецитирахме, поставяхме пиеси. Имахме хор. Ръководител на хора беше Димо Димов
Лафчиев. Той беше и поет. Имам няколко стихотворения от него, още ги пазя.
Съдиха го... умря…
Гласът й съвсем лекичко трепва, подвижното й лице замръзва за миг, погледът
на блестящите й очи потъва някъде, мълчим. После пак започва.
... Беше към края на учебната година, 1947-ма, когато
нападнаха клуба ни. Кои го нападнаха - не
разбрах, но мисля, че не искаха да ни изловят. Влязоха през входа и ни оставиха
да избягаме през прозорците. Тогава още не знаехме какво е станало, не
предполагахме какво ще стане... Двете с Цена отидохме до дома на Емил Антонов,
беше на улица „Раковски", към кея. Там беше и Сърбински, от него
разбрахме, че са арестували Никола Петков от Народното събрание и са разтурили
опозицията... Когато си тръгнахме, видяхме, че къщата вече е под наблюдение.
Другата Цена отново се усмихва, блестят очите й, меднорусите коси разкъсват
решетката на белите нишки и докосват медно-розовата кожа на лицето й.
Характерът й не позволява тъгата задълго да обсеби духа й. Тя пак говори,
говори...
... А как пееше Цена, какъв глас имаше... Мощен и красив.
Като запееше, чак вкъщи я чувах, всички я слушаха. Толкова тъга имаше в гласа й, когато пееше любимата си песен... „... и не чу ли майка да говори - що ли прави мойто чедо мило, с чужди хора
чужди хляб делило..." Плачех, като я слушах... и не само аз... А по-късно,
когато… как ли е горчал хлябът й…
Плувнали са в сълзи сините очи на
Цветана Коева. И вече без усмивка продължи...
...Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та... На някакъв празник в салона на училището тя пя „Не плачи, майко,
не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник"... Всеки, който
я слуша тогава - не го забрави... Беше
като пророчество...
* * *
ИЗ ОБВИНИТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ПО СЛЕДСТВЕНО ДЕЛО №44/1951 ГОДИНА
...ЦЕНА СТЕФАНОВА ГЕОРГИЕВА ...
произхожда от кулашко семейство и има завършено средно образование. След 9.9.1944 година е станала член на ЗМС, а след
излизане на Никола Петков в опозиция минава към ЗМС "Сърбински".
Водила агитация сред учениците и ученичките против изпълнението на
правителствените мероприятия... дружала с опозиционно настроени младежки...
като чиновничка в селата Писанец и
Смирненски е агитирала сред селяните против навлизането им в ТКЗС... Обвиняемата Цена Стефанова през 1949 година е била чиновничка в с. Писанец, Русенско, където била на квартира в дома на Цанко Иванов. През 1950 година се премества на работа в село Смирненски, Кубратско. След
преминаването на Цанко Иванов в нелегалност
тя го е подпомагала морално и материално, укривала го е и го е предупреждавала
кога се намира в опасност - търсен от властта. Потърсена от властта за
горните й деяния, на 13.02.1951 година
минава в нелегалност и се свързва с
бандата на нелегалния Цанко Иванов. Включва се в
нея и започва открита въоръжена борба за свалянето на народната власт.
Обвиняемата заедно с Цанко Иванов е ходела по селата в Русенски окръг, за да образуват нелегални организации... Като
нелегална е взимала участие в престрелки
с органите на властта. По нейна инициатива и на Цанко Иванов през месец март 1951 г. е свикана нелегалната конференция в тепавицата край село Писанец, на която са
присъствали всички нелегални и делегати на брой около 40 от образуваните нелегални организации. На тая конференция
обвиняемата е чела доклад за дейността и живота на нелегалните и е правила
предложения... Същата и сега не е заловена и е в
нелегалност.
ИЗ ОБВИНИТЕЛНОТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ПО СЛЕДСТВЕНО ДЕЛО № 44/1951 ГОДИНА
...На нелегалната конференция, състояла се през месец март 1951 в една тепавица в землището на село Писанец, обвиняемият Тодор Манолов Цанев
Доробанов присъствал като делегат и там той е положил клева заедно с всички
делегати и нелегални. Положената клетва е била писана лично от него и има
следното съдържание: „ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО
ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО
СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ -
ЗАКЛЕХ СЕ."
... Воденото следствие по чл.70 ал.1 и ал,11 и чл.95 от НЗ и на основание
чл.282, 291 и 292 от ЗНС
ОБВИНЯВА:
1. Тодор Манолов Цанев
- 20-годишен, бълг. гражданин, православен, грамотен, неженен, неосъждан
2. Димитър Рачев Недев
- 25-годишен, бълг., грамотен, неженен, неосъждан, земеделец
3. Стефан Ненов Чалъков
- 24-годишен, бълг., православен, грамотен, неженен, неосъждан, безработен
4. Манол Цанев Доробанов - 44-годишен, бълг. православен, грамотен, женен, неосъждан, земеделец
5. Димитър Тихолов Малакчиев - 50-годишен, бълг., православен, грамотен, женен, неосъждан,
земеделец
6. Йордан Димитров Енчев - 45-годишен, българин, грамотен, женен, неосъждан, земеделец
7. Цена Стефанова Георгиева - 22-годишна, българка, грамотна, неомъжена, неосъждана, чиновничка
8. Пеню Дончев Митев -
33-годишен, бълг., православен, грамотен, женен, неосъждан, работник
... и ги предава на Сталински окръжен съд, за да бъдат
съдени, признати за виновни и наказани: Тодор Цанев - чл.70 ал.1, чл.211 ал.1 и чл.92 от НЗ; Димитър Рачев - чл.70 ал.2, предл. III, чл. 204
от НЗ; Манол Цанев - чл.70 ал.2 от НЗ;
Стефан Чалъков - чл. 70 ал.2 от НЗ; Димитър Малакчиев - чл.95 ал.1 от НЗ;
Йордан Енчев - чл.95 ал.1 от НЗ; Цена
Стефанова - чл.95 ал.1 и чл.70 ал.2
предл. III от НЗ; Пеню Дончев - чл.95 ал.1 и чл.70 ал.2 предл. ІІІ от НЗ.
Скърцат сините стълби на старата къща под стъпките ни. Тежко се качваме
горе, на слънце... Скърцат старите стълби... Изкачихме се, седнахме - горе, на старите пейки... Тихо е в старата
къща. Тихи сме. И слънцето, което нахлува от всички прозорци, ни залива с
топлина, светлина... отдалеченост... Изолира ни
- вън от небето, слънцето, птиците...
... През 1944-та се записах в
ЗМС-а. Тогава възстановиха дружбите. През 1946-47-ма бях в селското настоятелство, ръководен орган на околията.
По това време Цветана беше в градското
настоятелство. Познавахме се добре, виждахме се често, но обща работа не сме
имали. Предполагам, че те за града са правили това, което ние правехме за
селата... но не се бъркахме в техните
работи... През 1947-ма, на 5-ти април, отидох в казармата. Но вместо да
отида във въздушните войски, където исках да служа и за където бях записан,
пратиха ме в трудовите. По пет-шест кубически
метра пръст копаехме на ден - толкова
беше нормата. Всичките ни командири бяха бивши царски офицери. Тогава започнаха
да ни учат на обръщението „другар" -
взаимно се обучавахме...
Замълча. Шумно си пое дъх. Ситни капчици пот са избили по високото му чело.
Светлосинята му риза е разкопчана и ми се струва, че загорялата му кожа излъчва
топлина. Димитър Рачев. Това е човекът, който присъстваше в разказите на всички. Нито едър, нито дребен,
с прошарени коси и с очила, зад чиито дебели стъкла трудно виждах очите му, гледайки
го в профил. Спокойно лице, по-скоро
младо, отколкото старо.
Пое си дъх - дълбоко и шумно.
Заговори отново - без съжаление, без
болка, без тъга. Спокойно и равно...
... Две седмици след като излязох в нелегалност, трябва да
беше към края на май 1951, имахме престрелка. Обкръжиха ни. Стреляхме.
Разпръснахме се, загубихме се. Аз останах с бай Цанко, Пеньо останал сам, Ценка
май с Георги... не знам. После пак трябваше да се съберем... Но след
престрелката трябваше да се укрием. От бай Цанко знаех - никога по родните места... Реших да отида при чичо си, в
Борисово. Наскоро братовчед ми беше починал и той се чувстваше много самотен.
Знаех - като роден син ще ме приеме.
... Валеше силен дъжд. Цяла нощ. Бях мокър до кости,
измръзнах. Едва се влачех от умора. Вървях през нивите - на 20-30 метра от пътя…
колкото да не се загубя. А то кално, калта полепнала по обувките ми, обувките
тежат... цяла нощ валя. Загубих се в
гората. Къде съм изпуснал пътя - не знам.
На сутринта осъмнах в смирненските ниви.
Гледам - един селянин оре, край него дете
играе. Като ме видя, че като се уплаши: "Не ме закачай - вика -
детето ми не пипай!."
следва