Наредбата е обнародвана в ДВ. бр.35 от 28 Април 2006г. и влиза в сила от деня на обнародването й.
         Редакцията на в. "Земеделско знаме" публикува в два последователни броя на вестника пълния й текст. Получихме многобройни обаждания с въпроси, касаещи приложението на Наредбата, новите положения в нея, както и наболелия въпрос относно правата на репресираните лица, обезщетени по "досегашния ред".
         С Наредбата се регламентират два вида права - право на еднократно обезщетение за претърпени репресии, като правоимащите лица са изрично и изчерпателно изброени в чл. 1 и право на ежемесечна добавка към пенсията или към сбора от получаваните пенсии, съгласно чл. 9 ЗПГРРЛ, като категориите правоимащи лица също са изчерпателно изброени в чл. 12 от Наредбата.
         С Наредбата са определени и друг кръг от правоимащи лица, а именно наследници на репресирани лица, които имат право да получат обезщетение за претърпени неимуществени вреди от репресиите на своите близки. Това са същите лица, които бяха определени и с предходната Наредба, а именно - деца, съпруг и родители, или на техните братя и сестри, когато няма други наследници.
         Искане за еднократно обезщетение се отправя от репресираното лице до областния управител по постоянния му адрес, а от наследниците на починало репресирано лице - до областния управител по последното постоянно местоживеене на репресирания.
         На практика, обаче, настоящата Наредбата е приложима единствено за лицата, посочени в чл.2, т.2 и т. 3. Това са българските граждани, насилствено изселени в Съветския съюз(чл.2, т.2), които могат да подадат искане за обезщетение до Областиня управител по постоянния си адрес в срок до 17 февруари 2007 г. и лицата, осъдени по причини, свързани с техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания, чиито деяния са амнистирани и са били осъдени по военно-наказателните закони (Военно-наказателния закон, в сила до 28 септември 1949 г. и Военно-наказателния закон в сила до 17 февруари 1956 г.); осъдени по чл. 275 или 276 от Наказателния кодекс, в сила от 13 март 1951 г., или по чл. 279 от Наказателния кодекс, в сила от 1 май 1968 г., за приготовление за бягство, опит за бягство или бягство през границата по причини, свързани с техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания; осъдени от Народния съд (1944 - 1945 г.), които са реабилитирани по съдебен ред, чиито деяния са амнистирани или чиито присъди са отменени по реда на надзора; лишени от право на пенсия (чл.2, т.3) които могат да подадат искане за обезщетение до Областния управител по постоянния си адрес в срок до 9 април 2008 г.
         В срок до 9 април 2008 г. могат да подават искания за обезщетение и наследниците на репресирани лица, посочени в чл.1 ал.3 и ал.4 от Наредбата.
         Лицата, визирани чл.2, т.1 от Наредбата, обаче, на практика не могат да осъществят правата си, тъй като посочения срок за подаване на искане за обезщетение, визиран в този текст (9 април 2006 г.) е изтекъл преди Наредбата да е била публикувана и влязла в сила. По този начин с нея са регламентирани едни неосъществими права.
         Текстът на чл.3, ал.3 от Наредбата подробно описва документите, които трябва да бъдат приложени към искането за обезщетение. Тук са изброени както изискваните доказателства за наличието на съответната репресия, така и държавните институции, които следва да издадат необходимите удостоверения. За доказване на репресиите по чл. 1, ал. 1, т. 7 е предвидена и възможността за представяне на всякакви писмени доказателства в съответствие със закона, който е бил в сила по времето и мястото, където те са съставени, както и възможността да се представят нотариално заверени декларации от най-малко на две лица, които да удостоверят репресията като свидетели.
         С чл. 10 от Наредбата са регламентирана и правомощията на Централната комисия, която се произнася по искания на правоимащи лица за установяване на обстоятелства, за които липсват изцяло или част от изискваните писмени доказателства, ако липсата им е удостоверена от съответните органи по чл. 3, ал. 3, т. 1. Искания за съдействие от страна на Централната комисия могат да се правят и служебно от органите на Министерството на вътрешните работи, в случай че в архивния фонд не се съхраняват безспорни доказателства относно репресираното лице, времетраенето или характера на репресията, за което се уведомяват правоимащите. При разглеждане на исканията се допускат всички доказателствени средства, включително свидетелски показания, депозирани пред комисията в писмена форма с нотариално заверен подпис.
         С текстовете на чл. 6 до чл. 9 на Наредбата конкретно са определени размерите на паричните обезщетения за различните видове репресии.
         Подробно е регламентирано и правото на месечна добавка към пенсията или сбора от получаваните пенсии на репресираните лица, както и кръгът на правоимащите лица. Това са лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 12 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. За получаване на добавката към пенсията или към сбора от получаваните пенсии и за определяне на нейния размер съгласно чл. 9 ЗПГРРЛ репресираните лица подават искане до съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт, откъдето получават пенсията си, като като към искането прилагат документите по чл. 4, ал. 2 ЗПГРРЛ. В чл. 13, ал.1 от Наредбата подробно е упоменато от кои държавни институции правоимащите лица могат да получат тези документи.
         В чл. 1, ал.2 от Наредбата се казва че "лицата по ал. 1, т. 1 - 5 и 9, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, получават обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия." В същото време, обаче, чл. 3, ал.3, т.2 от Наредбата гласи, че към документите, придружаващи искането до Областния управител за обезщетение следва да се приложи и "декларация, че искане за обезщетение не е подавано или обезщетение не е изплатено на репресираното лице или на други негови наследници по досегашния ред". Тук не става дума за искане за повторно обезщетение, а за искане за пълно обезщетение - обезщетение за всяка претърпяна репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия. Репресираните лица и техните близки знаят, че по "досегашния" ред е изплащано обезщетение само за част от изтърпените репресии. Хората, минали през комунистическите лагери и затвори и прекарали в тях три и повече години, по "досегашния" ред на практика не са обезщетени за времето над 2.8 години, през което са били в затвор или лагер.
         Тази Наредба, както и предходната (Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, приета с Постановление № 140 на Министерския съвет от 2004 г. - обн., ДВ, бр. 57 от 2004 г.; изм., бр. 15 от 2005 г.). не премахват несправедливостта по отношение на репресираните лица, които са били обезщетени по "досегашния ред", а именно при условията, определени от Постановление № 38 на Министерския съвет от 1990 г. за реда за определяне еднократно обезщетение на репресираните лица след 1 януари 1946 г. по политически причини (обн., ДВ, бр. 38 от 1990 г.; изм. и доп., бр. 43 и 48 от 1990 г.) и Наредбата за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, приета с Постановление № 249 на Министерския съвет от 1992 г. (обн., ДВ, бр. 102 от 1992 г.; изм. и доп., бр. 15 и 95 от 1993 г.; отм., бр. 59 от 1996 г.).
         Действително, както ЗПГРРЛ в последната му редакция, така и настоящата Наредба за прилагането на чл.4 от него прокламират пълно обезщетение за всяка претърпяна репресия, но на практика този принцип не е проведен докрай и не е предвидена нормативна уредба, по която лицата, които са обезщетени по досегашния ред и не са получили пълно обезщетение, поради ограниченията, предвидени в съответните разпоредби на действащите по време на обезщетяването им Наредби могат да осъществят правото си на пълно обезщетение за всяка претърпяна репресия, което законът им дава. Тази непълнота, това грубо несъответствие между текста и духа на закона може да бъде премахната нормативно или чрез съдебната практика и тълкуването на отделните правни норми, съобразно волята на законодателя и духа на закона.