РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН

откъс от книгата на Габриела Цанева

за предизборните срещи в земеделските дружби през 1991

в-к „Земеделско знаме”, брой 20, 19 - 26 май 2005 г.

продължение от брой 18

01.10.1991

ДОЛАПИТЕ

Захлупено в мрака селце. Затиснато под сянката на големия мост, на големия град. Тясно разбито шосе, като пъпна връв; като въже, го свързва с Русе.

Спряхме пред читалището. Ниска едноетажна сграда. Тесен схлупен салон. Мъждива светлина.

Бавно идват хората. Сядат на старите столове, уморени. Насядали са на старите столове, зад масата, на сцената, и гостите… Кандидатът за кмет на големия град седна до бившия кмет. Трогателно…

Събранието почна.

Аз пак съм с гръб към хората. Лице в лице с ораторите. Лице в лице… С утрешните властници? Сляла съм се с хората – с утрешните избиратели.

Пръв заговори кандидатът за кмет на Русе, представен от СДС и подкрепен от БЗНС-Никола Петков, инж. Асен Тасев. Едър, висок. Мургаво лице, изсечени черти. Говори малко сковано, стеснително. Няколко думи за себе си, за семейството – жената, сина и дъщерята… винаги всички са били безпартийни… И той самият е бил безпартиен… Усмихва се стеснително… “това е, ако има въпроси, ще отговарям…”

Седят старите селяни по скърцащите столове, под схлупения таван на читалищния салон, със сините дочени дрехи, мачкат каскетите с едри ръце, почесват голите темета… Подозрително гледат кметовете на големия град – бившия и бъдещия… Кандидат за кмет на селото си нямат, защото не са село, а “квартал”… И въпроси нямат – към кметовете от града… Мъждят електрическите крушки над главите ни. Тихо е. Обръщам се назад. Обхождам с очи лицата им… трудно ги виждам… Далеч съм от тях…

Слушам – Тодор Паламарков представя листата на БЗНС-Никола Петков… Завършва със себе си. Историята на рода му се преплита с историята на земеделското движение, на земеделските борби – още от времето на Александър Стамболийски, тогава, когато е трябвало да бъде възстановена разрушената от войните държава… и по-късно, след убийството на Никола Петков, когато е трябвало да бъде възстановена опозицията, за да не бъде разрушена държавата…

Мъжди светлината в залата. Гледам схлупения таван над сцената… Силно кънти гласът на баща ми. Глухо се блъска в стените. Блъскат се думите му – в старците, насядали по скърцащите столове, с ръце стиснали каскетите, отрудени, обрулени… Подозрително гледащи мъжете, насядали зад масата, на сцената. Тихо е. Говори баща ми – никога досега не е говорил толкова хубаво.. Ръкопляскат…

Мъждят лампите над главите ни. Разказва Тодор Цанев, кметът на големия град – за миналото, за бъдещето и за настоящето. Гласът му е тих, очите спокойни – говори, не убеждава – “Нека всеки има мнение – нашето мнение е това…” Отвориха се лицата на хората, заблестяха очите им – счупен е ледът… Повярваха ни. Въпросите следват един през друг – за местното самоуправление, за поземлената реформа, за техниката, за злоупотребите…

Мъждят крушките над главите ни. Отлита времето… Събранието свърши.

. . .

Пътуваме към Русе…

Тясно разбито шосе, свързващо както с пъпна връв квартала с центъра. Връзващо като с въже селото за града…

следва