РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН

откъс от книгата на Габриела Цанева

за предизборните срещи в земеделските дружби през 1991

в-к „Земеделско знаме”, брой 18, 05 - 11 май 2005 г.

продължение от брой 17

29.09.1991

ХОТАНЦА

Направихме полукръг и спряхме. Пред читалището. Там, където автобусът спира. И откъдето тръгва. Връзката със света…

Още е светло и топло. Небето е мръсно и лютив пушек ни задушава. Горят нивите. Горят стърнищата, гори земята. Черна пепел остава след огъня, отвява я вятърът… Мръсно е небето. И земята.

Направихме полукръг и спряхме – пред читалището. Посрещна ни Хотанца с двете черкви – православната и протестантската… Посрещнаха ни хората, стиснахме ръцете си.

Смрачава се. Трудно пробиват звездите пелената от дим. Седят хората – на пейките, пред читалището… На спирката. Чакат автобусът да спре и да тръгне. Връзката със света.

И говорим… Говорим за някога, когато вечер биели камбаните на двете черкви… Когато улицата между тях почернявала от хора. Говорим… Пуста е улицата между двете черкви.

. . .

Влязохме в читалището. За първи път съм лице в лице с аудиторията. На масата, на сцената. Бавно се пълни салонът. Но хората идват. Скърцат столовете, сядат. Млади и стари, мъже и жени, роми, българи… сядат. Малко мургаво момченце с ококорени черни очи стои изправено между родителите си. Русокосо момиченце се е сгушило в баба си, притваря очи… Младеж, облегнат на вратата… Хора… Влизат, излизат… Млада жена притичва приведена по реда, сяда…

Събранието почна.

Заговори кандидатът за кмет на селото. Човек на средна възраст, познат на всички, уважаван. За две неща говори – най-наболелите – за превърнатите в сметища крайселски мери и за… училището…

- Вие знаете как нашите деца в студ, в сняг, в кал, пътуват за училището в Ново село. Вие знаете, как селото ни опустява и умира, когато те заминат… И някои от вас знаят какво е да си ученик на чуждо място… Трябва да възстановим прогимназията в Хотанца. За да се чува детски смях…

Гледам лицата на хората – млади и стари. Скърцат столовете, местят се, стават и сядат. Отворена е вратата на салона. Излизат, влизат… Слушат.

За първи път съм лице в лице с тези, на които трябва да говоря. Главата ми е празна – като изметена… Говорят до мен – за миналото и за настоящето; за избора ни – да бъдем част от Европа; за собствеността и за достойнството. И за тази земя, която 13 века е принадлежала на народа ни и която сега изнемогва – отровена и изоставена… За тази земя, която 13 века е принадлежала на народа ни, дори през онези 500 години, когато сме нямали държава. За тази земя, която от половин век е държавна и… агонизираме – ние, земята и държавата… Главата ми е празна. Блъскат се в стените й думите на баща ми – “Ние сме длъжни да вземем земята на дедите си, за да я дадем на децата си…”

Изправих главата си. Вече можех да говоря – за земята, която сме длъжни да вземем. И да възродим – с опита и мъдростта на старото поколение, със силата и волята на моето поколение…

Мълчат хората, скърцат столовете. Русокосото момиченце е заспало в скута на баба си, черноокото момченце е седнало между майка си и баща си. Младежът все още е облегнат на вратата, младата жена се е сляла с множеството. Вече говори Тодор Цанев – откровено, делнично, просто – за простите неща от живота. На него не му е нужна трибуна, за да се подпира на нея. Застанал е встрани, в цял ръст пред тях – избирателите. Не ги агитира – всеки е свободен в своя избор, за всеки има място при демокрацията, за която алтернатива няма…

Гледам лицата на хората. За първи път – лице в лице с тях. За първи път от масата, на сцената. Жужат неоновите лампи някъде над мен. Скърцат седалките… А те, избирателите, слушат… и питат – за частното земеделие, за новите кооперации, за новите машини… И кметът на големия град, кандидат-депутатът, отговаря.

Събранието свърши.

следва