РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН

откъс от книгата на Габриела Цанева

за предизборните срещи в земеделските дружби през 1991

в-к „Земеделско знаме”, брой 17, 28 април – 04 май 2005 г.

продължение от брой 16

26.09.1991

НОВО СЕЛО

Под лозницата на Венко…

Тежки гроздове висят над главите ни. И звездите като гроздове висят в небето.

Разлива се бисерна ракия в чашите. Като бисери са капките вода, умили плодовете… Сладки са плодовете – на земята. И въздухът е сладък – над земята… Въздуха, който вятърът носи от задния двор, където тихо звънят камбанките по вратовете на козите…

- Познавах Цена, леля ви… Толкова беше красива. Бяла, с катраненочерни коси… тежки, лъскави. Всички й се възхищавахме… Тогава бях 14-15-годишна… В нашата къща се събираха нелегалните. Крили сме Кольо от Тетово, Петър от Писанец… После и горяните идваха… а аз лепях по стените на къщите материали на опозицията… Изпатих си – изключиха ме от училище, от последния клас на гимназията… чак на 40 години като станах завърших образованието си… А Цена я познавах… толкова хубава беше… И през ум не ми е минавало, че и тя е от тях, от горяните…

Говори жената до мен. Дребната жена от дъното на салона. Гледа ме, но не ме вижда… Вижда леля ми, бабината сестра… И мъжете около масата нея виждат. И тихо подхващат :

- Да, Цена… много хубава беше. И много млада си отиде… Две жени даде нашият съюз, две жертви… Мара Рачева… и нашата Цена…

И говорят мъжете около масата, под лозницата, под звездите… Говорят за миналото, за борбата, за насилието, за смъртта…

И звънват чашите с перлена ракия – за живота. За живота, който идва въпреки насилието, страданието и смъртта. Въпреки мълчанието.

27.09.1991

СЕМЕРДЖИЕВО

Тринайсет дядовци и две баби в двора на училището. Мръква се.

Слизаме от светлата си лъскава кола, здрависваме се – стискаме отрудените им ръце. Петима оратори и петнайсет слушатели. Разпръснахме се в три кръга. Разприказвахме се. Чакаме – да мръкне, да дойдат още хора. Чакаме. Не идват.

Бавно тръгнахме по тесните улички. Бавно вървим. Бавно вървят старците, бавно пристъпват – отрудени, с избелели дочени дрехи, с каскетите, нахлупени към земята, с чепати пръчки в ръце… Бавно отиваме към клуба на Николапетковистите.

Стигнахме. Малка селска къща. Влязохме. Малка празна стая. На голите стени висят портретите на Левски и Никола Петков. Един до друг – мъченици на свободата. Един до друг… Дълбоко скрита, сраснала с душите, дреме републиканската идея в тези хора, които ни посрещнаха. Тихи, честни, скромни и отрудени. Невероятно устойчиви.

Насядахме по дървените пейки. Един до друг – оратори, слушатели.

Започна събранието – без тържествени слова.

От думите на кандидата за кмет разбрах, че и това село е обсадено от отпадъци, които заплашват да го погълнат…

Отворена е вратата на клуба – един по един старците идват. Бавно, подпрени на чепатите пръчки, току-що откъснали се от вечния делник. Сгъстяваме се, притискаме се един до друг, внасят нова пейка. Пълни се и тя. Човек до човек сме – трудно се диша.

Но е тихо в малката стая. Напрегнато слушат старите селяни, бършат дебелите стъкла на очилата си и се взират в лицата на ораторите, взират се в очите им. Преценяват – тези ли са истинските…

- Нашата бюлетина е бяла, с две вертикални сини ленти, показващи, че сме неотделима част от Съюза на демократичните сили…

- Ние нямаме идейни различия с нашите приятели от СДС, но ние сме тези, които познават проблемите на българското село, ние сме сраснали с него и милеем за него… Ние сме тези, които ще защитят интересите ви…

Слушат старците, напрегнато впили погледи в лицата, в очите на тези, които говорят – кандидат-депутатите, застъпниците… Слушат и преценяват – пришълци ли сме, или свои…

И говорят застъпниците – за земята, за опозицията, за миналото и бъдещето. За настоящето и за изхода. Говорят – просто, човешки – как ще се обработва земята, кой ще я обработва, с какви машини, как ще се печели от нея – от зърното, от животните, от млякото, месото и вълната… Откъде ще се тръгне, за да се изправят хората… За да изправят и страната си.

Слушат старците. И преценяват.

Отворена е вратата на клуба. Влизат – един по един.

- Вие всички сте убедени, че демокрацията идва и връщане назад няма. И демокрация ще има за всички. Нея или я има, или я няма. Тя не може да се дели. Тя не може да бъде само за част от хората…

Отворена е вратата на клуба. Влизат стаите селяни – един по един, българи, турци, мъже и жени. Слушат и преценяват…

- Ще те изпратим в Парламента, момче, ще има депутати от БЗНС-Никола Петков ще има… – промърморва някой от средната пейка…

- Ще те изпратим в Парламента… - трудно утихват гласовете им – Този път ще победим…

Свърши събранието.

Бавно излизам от малката стая.

Отново минавам покрай портретите на Левски и Никола Петков.

Жива е републиканската идея, дълбоко скрита, сраснала с душите… Живо е достойнството у моя народ. Живо е – усещането за свобода…

следва