РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН

откъс от книгата на Габриела Цанева

за предизборните срещи в земеделските дружби през 1991

в-к „Земеделско знаме”, брой 16, 21-27 април 2005 г.

26.09.1991

НОВО СЕЛО

Колата спря пред училищния двор. Слязохме.

Дълбоко поех дъх. Въздухът ме опияни – с аромата на свежо, на чисто, на простор.

Свечерява се.

Клоните на отсрещните дървета се открояват черни на фона на мастиленото небе.

Тъмен е училищният двор, тъмно е училището. Тихо е.

Тихи, старците идват. Изправени. Облекли официалните костюми, с детелините на БЗНС-Никола Петков на реверите, тежко стъпват, подпирайки се на бастуните…

Един, втори, трети… Идват старците, здрависват се с нас. Силни са още ръцете им.

- Да сте живи, че сте ни дошли…

- Познавах баща ти, момче, председател на дружбата беше… Хубав човек…

- Ти коя година си роден, дядо?

- Аз ли? Деветстотин и втора… 1902…

Влязохме в салона на училището. Редиците със скърцащи столове бавно се изпълват. Сядат старците – с официалните костюми, с детелините на ревера… Едра жена на средна възраст – в средата на реда, зад мен… Малко по-назад сяда друга, дребна и пъргава. Пълни се салонът – сядат хората на средна възраст… Младежи няма. Бях като бяла врана.

. . .

Започна събранието.

Няколко думи - по повод екзекуцията на Никола Петков, няколко думи – представящи ораторите… Няколко думи за платформата на БЗНС-Никола Петков…

Тихо говори кандидат-депутатът Тодор Паламарков. Тихо е в салона – слушат го. Напрегнати са лицата на старците – слушат момчето, родено през 1945-та, което им обещава да защитава в новия Парламент възродените идеи на Александър Стамболийски така, както дядо му някога ги е защитавал в един друг Парламент, заедно с Александър Стамболийски…

Тихо говори “момчето” за платформата на съюза, слушат го старците, макар да знаят – седмо е в листата и депутат в това народно събрание няма да бъде…

Тихо говори застъпникът, безпартийният; баща ми. И гласът му кънти в салона. Думите му кънтят – в душата ми… в душите им… Защото помним… Изопнати са лицата на хората, горят очите им, вперени в трибуната… С черен пламък горят, болят… душите… За пропиления живот, за пропиляното време, за пропиляното всичко…

Изправени са – гърбовете на старците, подпрели ръцете си на бастуните. Слушат… В техните ръце е бъдещето… Отново – отговорността за днес и утре е тяхна. Изправени са – гърбовете на старците – ще я поемат, отговорността за живота…

После – няколко думи от кандидатът за кмет на селото. Не са нужни много думи – знаят се проблемите – земята, здравеопазването, чистотата… Знае се – кой ще ги реши… ако го изберат… Говори – бъдещият кмет?

А след това – заговори вече бившият кмет на големия град. Синият кмет… кандидатът за народен представител от листата на БЗНС-Никола Петков, който би могъл да стане депутат…

- Това, което като кмет исках да направя и направих, беше да запазя социалния мир. А много трудно е да балансираш между младите, които като птици искат да полетят към бъдещето и тези, които не искат да помръднат от миналото…

Говори кметът на големия град, синият кмет…

Тихо е в салона. И тържествено.

Голямата електрическа крушка, увиснала над оратора свети… и топли… И идва… “светлото бъдеще”? Не, идва бъдещето, отговорността за което ще поемем днес.

Свети едрата електрическа крушка и гони призраците – на страха от миналото, на страха от бъдещето.

Свършиха речите – “Изберете тези, за които знаете, че могат и искат да направят това, което обещават…” – завърши последният оратор и остави свободата на избора в ръцете на тези, за които знае, че могат да изберат, защото могат да бъдат свободни…

И започнаха въпросите – за мерите край селото, превърнати в сметища, за лекарите, които всяка година се сменят, за новата кооперация, за земята, за машините, с които ще се обработва, за средствата, отпуснати от Международния валутен фонд и програмата “Фар”, за…

Не е тихо в залата, не е тържествено. Говорят хората – за днес, за утре. Питат – и слушат отговорите. И преценяват. Живеят. Вече живеят, защото са започнали да мислят, да решават, да действат…

… Излизат старците в мрака – един по един. Изправени стъпват – тежко, подпират се на бастуните. Свети луната в клоните на отсрещните дървета – бяла и кръгла.

Излизат старците – бавно, тържествено. Тежко стъпват – по земята си.

Младо милиционерче с лъскава униформа, облегнато на лъскавия си мотоциклет подвиква:

- Къде сте тръгнали? С бастуните ли ще я орете, земята си…

А старците излизат – един по един. Изправени. И отминават.

Отминават го…

следва