МИНАЛОТО В МЕН
откъси от документалната
повест на Габриела Цанева
в-к „Земеделско
знаме”, брой 1, 6 – 12 януари 2005 г.
и на всички мъртъвци без гробове...
І ГЛАВА
Събитията, които ще разкажа, са се
случили през петдесетте години на ХХ-ти век, в България.
Сега, започвайки да пиша тази книга, аз
все още не знам какво точно е станало тогава. Не знам, но се надявам да науча и
да разкажа.
За мен всичко започна по времето, когато
се учех да чета.
* * *
Беше горещ ден и пътят до гробището ме бе
изморил. Едва ходех след баба и исках вече да сме стигнали до гроба. Бели
каменни паметници. Някои бяха позеленели от времето и приличаха на кръстове.
Други бяха нови. Стигнахме. Единственият черен гроб в гробището блестеше на
слънцето като звездно небе. Спряхме. Баба извади изсъхналите цветя от вазата и
сложи нови. Изскуба няколко стръка трева. Засричах имената, написани на черната
плоча. Бащата, бабата и дядото на дядо ми. Не ги познавах и не ми беше мъчно за
тях. Запалихме три свещи и тръгнахме. Продължихме сред белите гробове. Обърках се.
Най-после баба спря пред един от тях. Как разбра точно пред кой да спре - не
знаех. И за да се уверя, че не сме сбъркали, докато баба слагаше свежи цветя
във вазата, аз зачетох имената върху бялата плоча. Имената на бабините родители
- буква по буква ги намерих. Помнех бащата на баба. Един много, много стар
дядо. Той беше все болен и мисля, че не ме познаваше. Но аз го познавах и ми
беше мъчно за него. Затова поисках аз да му запаля свещичка. Да му свети - там,
долу (или там, горе?!). Баба запали свещичката, аз я държах, помъчих се да я
залепя на камъка. Защо задуха вятър в този горещ ден - не знам. Помня, че
свещта ми угасна и баба пак я запали. Тя запали още две свещи. Първо помислих,
че е заради вятъра - ако угасне едната, ще останат точно две - колкото трябва.
После, когато видях трите трепкащи пламъчета, помислих, че баба е забравила за
моята свещ. За да съм сигурна, че всичко е наред, попитах защо сме запалили три
свещи за двама мъртъвци.
И баба заплака.
Не всеки ден човек може да види как баба
му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена - от сълзите в очите й. Тогава
сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И
сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката
тогава бабина буза. "Бабо, защо плачеш?" - съм попитала навярно. А
тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза:"3а леля ти Ценка...
плача..." и продължи да плаче...
Трите свещи горяха върху гроба с двама
мъртъвци.
Тогава за първи път чух името на леля
Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката
на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на
младини - толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.
А баба плачеше, закрила лицето си с ръце.
Дори тогава, едва научила се да чета, знаех, че така се плаче само за нещо,
което е загубено завинаги. "Умряла ли е?" - питам. А баба плаче и
казва - "Убиха я..."
Тази дума на всяка възраст предизвиква
грозни асоциации. И за мен слънцето угасна. Представих си черна нощ, кална и
студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво. През
клоните му, през облаците - за миг се показва луната - голяма и кръгла и пак
изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно момиче. Вятърът
вее, свири в сухите клони на дървото. Момичето тича, хлъзга се в калта, пада и
става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само бялото лице на
момичето свети. После "те" я убиват. Как точно става това - не знам.
Все още не знам. Мисля, че никой не знае.
Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло, очи в очи - с баба.
Всъщност в детската ми представа същинско
убийство нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало,
тогава, 5-6-годишна, реших, че може би и смърт е нямало.
Не си вярвах много, но все пак... Баба
плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й.
...Три свещи горят на гроб с двама
мъртъвци...
* * *
Годините минаваха и аз бавно я намирах.
От случайно дочут разговор, от някоя изпусната дума. Тя бавно излизаше от
нищото. Двадесет и три годишна - завинаги. И досега не съм я разбрала. В какво
е вярвала, какво е искала, на какво се е надявала.
Рядко питах за нея. Само двама души можех
да питам – татко и баба. Баба плачеше, а татко мълчеше. Годините минаваха. Тя
бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После - задочно
осъдена на смърт. И предадена. За предателя на Цветана Попкоева е била
предвидена награда. 50 хиляди лева е
струвала тя, бабината сестра... разстреляната...
Убили са я "те". За Първи май.
Така каза баба веднъж. Просто и естествено - "Убиха я за Първи май".
И си помислих - върбови клонки се кършат за Връбница. Яйца се варят и боядисват
- за Великден. За Коледа се коли прасето. А за Първи май... „Убиха я за Първи
май”.
Годините минаваха, живеех. Вече без
надежда, че някой ден ще намеря бабината сестра.
Човек живее в границите на свободата,
която му определят "те". Съществува в отреденото му пространство и
бавно загива, осъзнал невъзможността да прекрачи отвъд. А границите се стесняват,
стесняват, оставяйки ти само правото да съществуваш - без надежди, без
стремежи. Без желание да живееш, защото знаеш - техен си...от рождението до
смъртта.
А границите, в които имаш право да съществуваш
се стесняват. Притискат те, смачкват те. Изпълваш ги и се задушаваш... Но
"те" не знаят, че границите на свободата не могат да се свиват
безкрайно. Те не знаят, че когато границите се свият до точка и единствената
алтернатива на свободата стане смъртта, тогава... вече не си техен.
Свободата, превърната в точка, чиято
алтернатива е смъртта, става безкрайна. Тя пробива тяхното време-пространство и
те изхвърля в друга Вселена, където ставаш недосегаем.
Колко ли хора, в желанието си да ги
впримчат, "те" са изхвърлили в тази друга Вселена?
* * *
В един студен зимен ден на 1952-ра, баба
приготвяла сладкиши за двете си момчета. На улицата пред къщата спряла
камионетка. Дядо излязъл навън. Видял колата и същия милиционер, който преди
година арестувал брат му и племенника му. И дядо разбрал...
„Отивам при него, а той ми казва:
"Ти не ми трябваш, извикай жена си"... Влизам вкъщи, баба ти меси.
Като ме видя, изскочи навън, а милиционерът й казва да се облече - студено
било.”
Баба продължава да разказва, спокойна,
далечна. Потънала в себе си. Недосегаема.
„Излязох, а навън студено, през февруари
беше. Колата беше спряла отсреща, през улицата. Отвориха ми вратата. Тя -
вътре, седи вързана. До нея имаше и едно момче, младо, и то вързано. Гледа ме и
ми казва да не правим нищо на своя глава... А милиционерът разправяше, че може
и да не я убият. Да обжалваме - предала се без съпротива. Може и да не я
убият... "Донесете й дрехи" - каза.”
Разказва баба, потънала във времето.
Стара е вече баба. И очите й са стари - помътнели от годините и от сълзите.
„Казаха ни да обжалваме присъдата.
Обжалвахме. А после казаха, че всичко ще зависи от общественото мнение.”
И почнала баба да събира подписи в защита
на сестра си. В защита на 22-годишното момиче, на което предстояло да
умре.Събрала баба подписи. Много подписи в защита на живота. Подписвали се
хората и разрушавали страха, започнал да ги вкаменява. Подписвали се и в тях се
възраждала надеждата, че могат да решават, да променят; да искат и да постигат
нещо. Нещо свое. Дали и баба се е надявала, че може да спаси?
После дошли от Държавна сигурност. И
започнали да разпитват сред "трудовите колективи". Мълчали хората,
разпънати между страха и съвестта си. Мълчали хората. Комунистите започнали да
скандират:"Смърт!" Мълчали хората, комунистите скандирали. А слугите
на злото питали очи в очи - "ти за какво си". И страхът отварял
слепените устни. Страхът от смъртта казвал "смърт".
И надеждата, че можеш да решаваш, да
променяш; да искаш, да постигаш... умирала. И всеки път произнасяната присъда
убивала надеждата, че можеш да бъдеш човек.
"...Две жени бяха, две комунистки.
Защо? Какво им бе направила..."
Пита баба и отговор не чака. 40 години не
е могла да проумее какво може да накара едно човешко същество да пожелае
смъртта на друго. И тя не пита защо прокурорът е поискал присъдата, нито защо
съдията я е произнесъл; нито защо палачът е натиснал спусъка. Просто защо две
жени са пожелали смъртта на човек?
Баба ме гледа със старите си очи. И от
тях потичат сълзи, както тогава, на гробището. Само сълзите вече не се стичат
по бузите. Те лъкатушат и се губят в бръчките. "Изгоря ми душата... веднъж
вече изгоря."
Очите й пресъхват и продължава да
говори:"Пари искат да ми дават за нея. Не им ща парите. Сестра ми да
върнат."
С пари тогава са купили една продажна
съвест. Срещу пари са получили живота й. Днес с пари искат да купят спокойствие
за нечистите си съвести. С пари искат да измият пролятата кръв. С пари искат да
заплатят осакатените човешки съдби.
С пари искат да измият позора на лагерите
си, на тайните нощни убийства, на земята ни, разорана от гробове и на гробовете
без мъртъвци. С пари искат да купят чистота за престъпните си съвести. С пари
искат да приспят и нашите съвести.
Отново и отново. Като на непослушни
псета, опитали се да ухапят ръката на стопанина си, искат да ни хвърлят мръвка.
Кървава мръвка, откъсната от нас.
И ние вием, пречупвани и гладни. Въртим
опашки, слюнки капят от отворените ни усти. Ще ни нахранят ли, или ще ни
набият? Но не можем, не можем да захапем мръвката, откъсната от нашта плът.
И те остават с неизпрани съвести.
Напразно носят цветя на нашите гробове. Не могат да възкръснат мъртвите. И
прошки няма, още няма. Защото болят пропилените години, задушените мечти,
зазиданите ни стремежи. Боли болката в любимите очи, болят спомените, боли
миналото.
Боли и настоящето.
Парад на фокусничество и клоунада. В
който клоуните сменят дрехите, но не и номерата си. И се усмихват със същите
гримирани червени устни. Хищни устни. Когато фокусниците от нищетата вадят
новите илюзии. Илюзии за новост и за чистота. Фокусниците... Слагат в цилиндъра
стари престъпници и вадят новите лидери...
И боли, боли времето.
следва