РЕШИ СЕ И ЩЕ СИ СВОБОДЕН

 

откъс от книгата на Габриела Цанева

за предизборните срещи в земеделските дружби през 1991

 

в-к „Земеделско знаме”, брой 22, 02 - 08 юни 2005 г.

 

продължение от брой 20

 

02.10.1991

 

ЧЕРВЕНА ВОДА

 

Задуха вятър. Прашна буря. Западаха кестените от дърветата – като градушка. Пръстта се вдигна в небето, закри слънцето…

Отиде си лятото… с прашната буря. Изчисти се небето, изцъклиха се звездите. Студено е… Есен е.

Спря колата ни пред клуба. Слязохме, влязохме. Малка стая с продънен под, две дъсчени пейки, покрити с пожълтели вестници, маса… И огромен портрет, рисуван с масло, на стената, срещу входа… Портрет на младо момиче…

В клуба сме. Ние, дошлите от големия град и нашите домакини. Няколко възрастни мъже и едно младо момиче… Стоим пред портрета… и гледаме…

- Лицето й беше по-продълговато… - казва някой.

Друг допълва :

- Очите й не бяха сиви…

- Косата й беше по-черна… лъскава, тежка…

- Като корона стоеше на главата й…

Няколко вече стари мъже под портрета на младо момиче…

И аз…

Знам само, че портретът прилича на момичето от снимката на стената - в бабината стая… Знам, че тази вечер трябва да говоря… да говоря пред хора, които не познавам, но които ме познават… които са познавали и нея, бабината сестра… момичето със смъртната присъда, 23-годишна, убита в чест на Първи май…

Подкосиха се краката ми. Седнах на пожълтелите вестници. Рано е още, ще се съвзема. Все някога трябва да говоря за първи път. И нека първият път е сега…

. . .

Отвориха вратата на читалището. Влизат… Млади и стари – идват… Мъже и жени… идват… познати и непознати… идват. Моите съселяни? За първи път аз, родената, отгледаната в големия град, преживяла половината от живота си в столицата почувствах – корена си? Или може би просто близостта си с тези хора, които един по един влизаха в салона… Усмихнати влизаха… Ето и дядо ми – облякъл е венчалния си костюм… Глух е – дошъл е да ме гледа… Пак се подкосиха краката ми, но няма къде да седна…

Събранието почна.

Пълен е салонът – 20 реда по 20 стола. Никога не съм заставала лице в лице с толкова много хора… Отпуснах се на стола – зад масата, на сцената. Седнала съм между двамата кандидат-депутати… На трибуната е и председателят на дружбата, Димитър Рачев, един от многото българи, които, преди повече от 40 години първи в Европа тръгнаха срещу комунизма… Говори, хубаво говори и хората го слушат… Но, празна е главата ми, изпразнена от погледите на толкова очи…

Като в сън мина речта на кандидатът за кмет на селото, като в сън представиха листата на кандидатите за депутати от БЗНС-“Никола Петков”… Празна е главата ми… Празна е трибуната, на която трябва да застана аз.

400 чифта очи са вперени в мен. Положих треперещите си ръце върху светлото дърво на плота. Никога не съм говорила в толкова голяма зала – ще чуя ли гласа си?

… Момичето от портрета… като залепнала на клепачите ми е…

- Добър вечер, уважаеми съселяни… Обръщам се към вас така, защото в този салон е и моят дядо.

Чух гласа си. 400 чифта очи ме обляха с топлина. Празна е главата ми. Думите сами излизат от устата ми… Не знаех, че мога да говоря, не знаех, че гласът ми може да кънти… Не помня какво казах… Помня само, че когато в тишината на залата увисна изречението  -“Ние сме длъжни да вземем земята си, земята, която дедите ни с труд са събирали, земята, за която близките ни са се борили и умирали…” дълбока въздишка се откъсна от 400 гърла… Като повей на вятър… като бурята, която прогони лятото… “За да я възродим” – завърших аз. И видях влага в 400 чифта очи, които ме гледаха… Които гледаха бялото ми лице, черните ми очи, катранените ми коси, които като корона стоят на главата ми…

Не помня за какво говорих още. Помня, че когато седнах на стола си с омекнали колене, двамата кандидати за депутати стиснаха двете ми ръце.

Събранието продължи. Както винаги, Тодор Цанев говори много, за много неща – не с клишета от програми, а с примери от живота, близкия, нашия, делничния… Конкретно говори – какво е направено и какво предстои. Защо се бави връщането на земята и какъв трябва да бъде новият парламент…

Тихо е в салона. В най-големия читалищен салон, в който съм влизала… Тихо бе в салона, докато говорихме… После…

 

следва