МИНАЛОТО В МЕН

откъси от документалната повест на Габриела Цанева 

в-к „Земеделско знаме”, брой 2, 13 - 20 януари 2005 г.

На Цветана Стефанова Попкоева (ЧАЛЪКОВА

и на всички мъртъвци без гробове...

ВТОРА ГЛАВА

 

Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст, с живи очи, с тънки ръце, силни и изразителни ръце. Васил Медведев. Говори накъсано, потъва в спомените си за миг и пак се връща в настоящето. Не му се стои там, в миналото, но разказва. Миналото не бива да се забравя, не бива да се променя. Не бива безотговорно да се пише - за миналото.

Изслушал е краткото ми изложение. Очите му са твърди и блестят от непролети сълзи. И лицето му е твърдо - докато слуша. После чертите му омекват, а очите остават твърди, светли, непреклонни. "Хубаво е, казва, но не това е Ценка. Най-важното за нея е дейността й като нелегална. За това трябва да се пише." И пак повтаря - за миналото трябва да се пише отговорно.

* * *

...Беше 18 май 1951, когато излязох в нелегалност. Бях усетил, че ме следят. Отидох си на село, при един приятел. Не исках да го забърквам, а имах и оръжие - един пистолет и няколко бомби... После дойдоха при мен от горяните - познавах го човека. Накара ме да си предам оръжието – какво да правя - дадох го. Съвсем беззащитен се почувствах. С оръжие човек си мисли, че може и да се спаси от Държавна сигурност. Заведоха ме в гората, Долап дере. Там има една тепавица. Ако си сложиш краката в нея, и през лятото ще замръзнат. Красива местност. Трябва да се види...

...Там я видях Цена за първи път... Беше легнала на тревата... А над нас звезди... Никога не бях виждал толкова едри звезди. Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... мирише на земя, на пролет... Тя вдигна глава, изви я към мен, погледна ме и попита, не помня точно какво, но нещо като: "И този ли с пищов го пращат?"

Много по-късно се замислих, че сигурно са ми взели оръжието, защото само няколко дни преди това са пратили от ДС човек при нея, за да я убие. Той не я убил и й казал за какво е пратен... Остана с нас, в гората... После... мина през всички затвори и лагери...

   ... А Цена... Цена беше най-млада от всичките, но точно тя ме порази с твърдостта си при тази първа среща с нелегалните... а и по-късно... през всичкото време, докато бяхме заедно...

            Гледам момичето от снимката. Спокойно лице на дете с усмивка в очите, пригладени коси, униформена барета. Трудно ми е да си представя как тези очи излъчват твърдост и сила. Трудно ми е да разбера – „защо?”

Гледам мъжа пред мен. Слаб, прошарен, на средна възраст. Преди 40 години е бил момче - разсъждавал е като нея, значи може да ми отговори "защо". И питам. И той отново потъва в спомените, от които иска да избяга, но които иска да разкаже - за да се знае за времето преди 40 години.

...Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе младежи групи. Това не бяха точно нелегални групи, защото живеехме по домовете си, учехме или работехме, но бяхме във връзка с нелегалните и... всеки момент можеха да ме арестуват...

И аз отново питам "Защо? Защо нелегални групи - на какво се надявахте, какво искахте, против какво точно се борехте?"

И светлите очи ме гледат през барикада от 40 години, през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

"Просто не можехме иначе", казва човекът и отново потъва във времето.

...Арестуваха ме есента на 1951-ва. Студено беше. Тогава Държавна сигурност се помещаваше в хотел "Севастопол". Таванските стаи бяха превърнати в килии. Студено беше... Не биеха много. Достатъчно беше да те нахранят със солена риба и да не ти дават вода... Веднъж ме оставиха до един кран. С белезници и вързан така, че да не мога да го достигна... а той цяла нощ капеше... На другата сутрин ме заведоха при следователя. Разположил се той на стола, а пред него, на бюрото - кана с вода и чаша. Преди разпита започна да си налива вода в чашата - на тънка струйка, отвисоко.

И пак бяга от спомените, пак търси опора в настоящето. Гледам несъзнателните жестове на ръцете му. Красиви и силни, почернели от слънцето. Дете на руски емигрант и българска селянка. Красиво и силно, родено в свободна страна, в красива земя.

...Пъпът ми е хвърлен на село. Малко съм живял там, но няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях още по турско са се крили хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние като деца драскахме имената си... а и после, и после...

И после - в Белене.

Убиват за назидание.

И работа, работа, работа. По 5 кубика пръст на ден е нормата на осъдените. Изкопават се и с тарги се пренасят на 200 м през блатото. Строи се дига, която Дунав залива, отнася и пак се строи, пак се строи. Безсмислено и безполезно - пръст се копае и се пренася...

Гледам тънките и силни ръце на човека срещу мен.

...А колко дървеници имаше... Наровете бяха изгнили и нощем ги чувахме как пъплят и ядат... И Все гладни бяхме, все гладни...

Гледам човека срещу мен. Изгладената чиста риза в горещата лятна вечер...

Най-страшно било, когато двама се опитали да избягат през зимата на 1953-54-та. Дунав бил замръзнал и те решили да бягат по леда. Увили се в бели чаршафи. И запълзели по снега. Духнал силен вятър и отнесъл чаршафа на единия беглец. Видели ги. Настигнали ги и... завързали ръцете им с тел и ги приковали към леда. Стояли така цяла нощ. Ръцете измръзнали и ги ампутирали. После ги изпратили в други затвори.

Убивали, убивали, убивали... за назидание.

* * *

Седи срещу мен човек, излязъл от ада. Прошарен мъж на средна възраст. Защо?

- Знаете ли колко обичаха хората земята си и как се грижеха за нея. Знаете ли колко хората обичаха животните си и колко плакаха за тях...

Гледам човека срещу мен. Той е познавал други хора. С друго светоусещане, с друго самочувствие. Тези хора са били собственици. Те са притежавали имот и са били отговорни за този имот. Отговорни пред себе си, пред семействата си, пред обществото и пред Бога. С много труд, с много интелект, с много усет те са умножавали състоянието си. Произвеждали са и са печелели. Печелели са и за тези, на които трудът, интелектът или усетът не са достигали, за да успяват. И са били свободни. Всички са били свободни, защото са разчитали на себе си. На себе си, на семействата си, на обществото и на Бога. Но не на държавата. На държавата, благоволяваща или НЕ-благоволяваща да даде мизерните пари за съществуването ни. Ако сме послушни. Ако сме достатъчно послушни. И не сме свободни.

Не можем да бъдем свободни...

И започвам да разбирам ... ЗАЩО... Просто - те са били други хора. Били са свободни. И не са могли да понесат загубата на свободата. И са се борили - безнадеждно. Ирационално, в ирационален свят. За да пробият време-пространството в точката, в която алтернатива на свободата става смъртта. И да просъществуват.

 

ТРЕТА ГЛАВА

 

...Когато завърших гимназия, започнах работа на гарата. Бях на 18 години и бях повярвал в комунизма. Вярвах, че животът ще стане по-хубав, по-достоен; вярвах, че трудът ще бъде по-производителен, по-лек...

Работех на кантара. Селяните идваха с каруци. Теглех пълните каруци, разтоварваха, теглех празните каруци. Записвах наряда. Отиваха си - слаби, прегърбени, унили. По цял ден, цяло лято идваха каруци със слама. Теглех, разтоварваха и пак теглех. Отиваха си, безнадеждни, смазани. Нещо се пречупи в мен...Една вечер ме среща един човек и смутено ми казва:"Благодаря, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък ти се направи, че не я виждаш. Спаси ме." И ми стиска ръката. И в очите му виждам - спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех - нарядите са непосилни. Дните се влачеха - дълги и горещи. Идваха каруците със слама. Където можех, пишех по някой килограм в повече. Селяните си отиваха - съсухрени и унизени. И вече знаех - трябва да се направи нещо, да им се вдъхне вяра в живота, вяра, че нещо ще се промени.

И една вечер се събрахме - аз, Стефан Станчев и Мишо Райков. Решихме да напишем позиви. Написахме ги с печатни букви, с лявата ръка - момчешка работа. Цяла нощ писахме - ставаше бавно. Но на другата сутрин селото осъмна с позиви.

Усмихва се братовчедът на баща ми. И очите му се смеят иззад дебелите стъкла на очилата. Срути се границата на времето. И само подвижното му лице е връзката ми с настоящето. Разказва Тодор Цанев за миналото. В очите му има топлина. Няма обида, няма омраза. Само смях. Смях над тези, които са искали да го убият, но не са успели; които са искали да го пречупят, но не са могли. Които са отнели 12 години от младостта му, но - в очите му има топлина.

Вечерта е напреднала. И аз питам – „Имало ли е организация и каква е била целта й... Или само хлапаци са пишели позиви...” Той ме гледа, вече сериозно, и казва: "Целта беше да се възстанови опозицията."

Мълчание. Тиктака часовникът. Секундите кънтят в стаята. В черепите ни. Значи опозиция е имало. Имало е и след убийството на Никола Петков.

Гледам снимката на бабината сестра. 23-годишна, вече по-млада от мен. Гледам чертите й - меки, овални. На тази снимка тя не е с ученическата си униформа и изглежда по-близка, по-днешна. И още по-невероятна изглежда присъдата й, още по-невероятни изглеждат смъртта и борбата й.Но вече знам - тя е била в опозиционния Земеделски младежки съюз. И след забраната на опозиционните партии и сдружения тя се е борила - за възстановяването на дейността им. Борила се е - да има опозиция в България, да има свобода... Борила се е и не е била сама.

...Когато ние започнахме, опозиция вече нямаше. И същински дружби от по 300-400 души вече нямаше. И комунисти по душа вече нямаше. Бай Нено Бърденски, той беше истински, самообеси се. Йордан Коларов си сряза корема...

...Когато ние започнахме, създавахме групи от по 3-5 души, говорехме с хората, окуражавахме ги. По това време бай Цанко Мечето и Димитър Ковачев бяха вече нелегални. Обхождаха селата, правеха събрания за възстановяване на дружбите. Свободни хора бяха, волни. Но вече имаше предатели... Осъдиха ръководителите на Земеделски център 1. Тогава не ги познавахме, само бяхме чували за тях. Работехме на малки групи и не знаехме какво точно става около нас.

...За първи път видях повече хора на конференцията в тепавицата, през пролетта на 1951. Бяхме около 50-60 души, и пак не се познавахме всички. Имахме парола... Вървяхме през деня, високи хълмове, гори, пътят се вие, а долу -реката, Лом. Никога няма да забравя този път. Беше красиво и романтично. Вървяхме цял ден. По двама, по трима, от различни места, по различни пътища. Свечеряваше се, когато стигнахме до тепавицата. Вътре беше просторно и сумрачно като в храм. По-скоро чувах гласове, отколкото виждах силуети. Беше тихо и тържествено. Всяка дума беше като откровение. Думи на хора, готови да умрат за идеите си...на хора, които умряха за идеите си...

 

следва